неделя, октомври 25, 2015

Поравно

години минаха
часовниците
обиколиха си вселените
и върнаха се обратно
само аз не пристъпих
не минах по пътя назад
не се обърнах за да те извикам
не ти казах
че наранявахме сме се двупосочно
криехме поравно
мразехме си слабостите
еднакво силно
обичахме
не ти казах
понеже ти отдавна знаеш
как простихме си
забравихме
и вече сме
начисто

неделя, септември 06, 2015

обещавам (си) завръщане
нищо че не ми се връща
у дома
понеже само тук
вкъщи съм
там
едно минало
седи и чака
моли ме
с гласът на баща
с инатът на детство
и паника от скоростта на времето
не знае
за страха
за вината
за тъгата
която влачи краката си
по пътя назад
влачи и мен
дали някога ще ме пусне?

понеделник, август 17, 2015

Ако се карахме толкова често, колкото децата правят, може би щяхме да си прощаваме също толкова лесно. Също толкова бързо и мимолетно всяка рана би отминала. Ако си казвахме повече, отколкото сме се научили с годините, може би щяхме да сме други днес.
Ние щяхме да сме всичко останало, но не и това, което сме.
Знаеш ли, ако мразехме честно, също толкова честно бихме обичали.

вторник, юли 07, 2015

Не е ли странно

как страховете ни влачат
всичко най-скъпо след себе си
най-тъмните мисли
бягат след всичко обично
най-силно обичаме
от страх че не било е достатъчно
да бъдем с тези които обичат
когато не сме за обичане
в най-бездънните ями
крием всички съкровища

не е ли странно
как краят на времето
просто
кратко
и тъжно
превръща ни
в хора

понеделник, май 11, 2015

Онзи момент, когато слънцето се скрие зад някой облак, направен от прежда, когато лятото е сиво и горещо - тогава спирам. Спира и времето, такъв е май, такъв и юни. Не разбирам, сетивата приглушени ли са или по-живи от всякога? Залезите слели са се в цяла вечност и живеем, под едно небе. Нищослучващите се лета за преосмисляне създадени са, поне така изглежда. Чакам нещо да разбие тишината, да премахне натиска на горещия въздух, да върне емоцията на дните и синьото на небето.
Цяло лято от един живот, застой.

сряда, април 01, 2015

dizzy spells

тишина във вакуум
а светът върти се
цяла вечност
заспали сме
след пролетна умора
сърцата бият в легато
сетивата се крият
да не би да ни събудят
изведнъж

пиша,

следователно съществуваш
следователно ни има
чакаш само гравитацията
да ни срещне

чакай
по средата
будя се
и идвам

вторник, март 10, 2015

тежко и купесто
небето лежи
върху мрежите на дърветата
и черното на земята
прясно и живо
а под него огън
слой върху слой
редени във времето
ние сме само
прах и вода
разлети
отгоре им

петък, февруари 20, 2015

протичам

дните

безформени
и дълготрайни
разлели се по листите
като вино по коприна
така прозрачни
така лежерни
и заоблени
по шевовете
от едното бъдеще


къмто безкрай

неделя, януари 18, 2015

той прощава

липсата ми често
намръщеното лице
всеки път щом ми говори
за спокойствие и цялост

знае и детето и родителят
две-в-едно събира
в мен
без нищо да му давам

има само малко време
малко търпение
и слабите ми колене

а решил е
да държи мен
цяла

четвъртък, януари 01, 2015

да се науча
как да си прощавам

всяка година
по това време
само едно решение
не мога да спазя

а ти?