Бааавно и сигурно. Тялото ми се отделя от душата. Или душата от тялото - не знам.

Чудя се какъв е капацитетът на безжизнените ни трупове. Колко можеш да натовариш една (уж идеална) система за живот?
Вяра. Забравям за тази дума, може би защото никога не съм успявала да я побера в себе си. Има неща, които мозъците ни отказват да попият и внедрят като опция. Моят е имунизиран срещу надежда и спокойствие. Самоунищожавам се напълно съзнателно и не мога да спра тялото си.  Търся най-прекия път към събирането на останките от себе си. От това, което някога бях..
А имах спокойствие.

Метро.

Докато чакаш метрото, винаги усещаш студения вятър, пронизващ тялото ти. Толкова настоятелно, колкото и топлата прегръдка на нечие тяло, докато се разделяш с него.
С него, като части от машина. От онези колела със зъбци, които идеално си пасват един в друг. И всичко се задвижва, бавно, здраво, сигурно. Сякаш имаме нужда само от маслото, което да помага за този процес, а времето е идеално в тази си форма. Безкрайно самодопълване. Цяла вечност и даже малко след това. Каква неосъществена идилия. Изпитвам ужас, като си помисля, че не съществуват резервни части. Просто чакам, за да разбера дали сме от онези. Вечните.
Опитвам да избягам от всичко не-случващо се, не-разбрано, не-определено. А се връщам пак там, откъдето тръгнах - от топлата прегръдка, която ме изпраща.

Мразя да чакам метрото. Тогава ароматът ти по кожата ми е все още твърде силен.

Forever could never be long enough

They say everything's about timing. Yeah. Time is everything.

Все питат какво искаш. Каква искаш да бъде твоята друга половина?
Аз не искам никого до себе си. Не и личност, просто запълваща сивото ежедневие. Не искам някой, който да ме прегръща, да ми подарява цветя безпричинно, да вдишва аромата на кожата ми рано сутрин, тялото му да оставя извивки по матрака или да говорим с часове за всичко.
Не искам да съм оплетена в сръчно изтъкана паяжина от емоции, желания, очаквания, правила.
Ще почакам. Ти ще дойдеш.
Може би не точно ти - за когото съзнанието ми така ревностно е запазило най-ценното си място. Нещата понякога приемат причудливи форми. Неочаквани обрати.
Но ще дойде Той.
Ще приеме всичко, ВСИЧКО-цялата тежест, миналото, бъдещето в едно. Така че аз..
Те пускам. Теб и спомените за април, за дъждовете от белите цветчета на дърветата, за музиката, за тихите летни вечери под звездите, на покрива, на плажа, за безсмислените разговори и подарените усмивки. Остави ме. Аз чакам друг.. някой непознат.
А в очите му виждам сигурност и доверие. Виждам желание за борба и победа.
А може би и себе си.

Знам, че нищо не зная.

Било хубаво да правим грешки. Учили сме се от това, а после кой знае - можело да предадем на някой друг мъдростта си даже. Чудя се на кой ли му е нужно моето знание за част от нещата в живота. Чудя се дали някой ден ще седя кротко на терасата в дома си или в удобно канапе до камината и ще разказвам на детето си забравени случки от миналото с часове? Дали ще ме слуша докато говоря за многото допуснати грешки, за различните ситуации и хора, които съм срещала, за изводите, които съм направила..
Не вярвах, че хората се променят, докато не го видях у себе си. Поех по еднопосочен път, който по-късно се оказа просто началото на пустиня. И стана някак трудно да избирам накъде да поема. Видях обаче, как детето в мен порасна и разбра, че сами определяме кои грешки да приемаме и кои не можем да си позволим. Разбра, че е способно да извърши неща, които преди биха ускорили пулса му до неритмично бързи честоти, биха хвърлили смут в иначе ясното съзнание, изглеждайки нелогични и невъзможни. В тази борба за оцеляване и саморазвитие трябваше да внимава дори за най-незначителния си избор.
И се промени. Случи се нещо, което все още не съм разбрала изцяло, но зная, че е поредната важна крачка в живота ми. Имах нужда от побутване. Един простичък подтик и всичко тръгна.
Туп.                                   туп...
       Туп.           Туп...
              Туп..
нагоре-надолу по стръмните стъпала, с бясна скорост. Кой ли ще ме спре? Уча, развивам се, падам, ставам, грешка и пак нов урок. Искам да знам. и да мога. и да действам. да имам.
Искам да разказвам за грешки и поуки. Искам мъдрост.

Бам, в заешката дупка.

Пътища. Кръстопът след кръстопът, нова посока, нов ден, движение..

Часовете и дните ми минават с шеметна скорост, а едновременно с това сякаш погледът ми ловко улавя всяка сменена минута на прашния часовник, оставен на поредната гара. Мисля, че целия си живот прекарах в опити да избягам от това чувство, което ме задушаваше всеки път, когато трябваше да заминавам нанякъде. Стомахът се свива на кълбо, въздухът не стига, времето не е достатъчно за всичко.. сякаш напускам мястото завинаги. Глупаво - тази истерия ме е следвала винаги, независимо колко нормално или незначително е пътуването. Връхлита ме отново и отново, а с нея и чувството, че животът ми е недостатъчен.
А всъщност кога СТИГА? Има ли време?
Връщаме ли се?

И ето пак поредната минута се изниза. Стига. Тръгвам, няма време. Хубаво ми е, но ще вървя. Обичам гарите и тишината, раздадените прегръдки и ръкомахането от някой прозорец. Мразя самото (от)пътуване.
 Искам време. Искам място. Искам всичко.
Безкрайност искам, както и посока. Пътувам с някаква си никаква увереност, че ще достигна Мястото. А там и себе си. Пристигам - по-НЕ-намерена от всякога. Какво по дяволите си мислех, за тая дупка? Там ли беше изходът? Очеизвадно не. Къде тогава?

Алиса и без да пие от странната течност, стана голяма. Падна си в заешката дупка и времето я отнесе. Сега има цял живот, за да се върне там, където следобедният чай с бисквитки е най-сладък и наситен. Само времето да стигне.
Бягай, пътища много. Все ще стигнеш някъде, пък каквото стане. Бягай.

Теория за големия взрив

Малката ми Вселена се променя - ден след ден, час след час. Не разпознавам следите от стъпките на мислите си даже. Не виждам смисъла на действията си, не виждам изхода сред многото пътища пред мен. Интересно е как настървено се втурваме да гоним желанията си, а не сме помислили какво ще стане след сбъдването им. Защото има много видове сбъдване и само един, за който ние сме си мечтали. Всичко друго е грешно и объркано. Не това, което сме си мислили, че ще бъде. И идилията изведнъж се превръща в кълбо от копринени нишки, изплетени от собственото ти съзнание, които само чакат да бъдат подредени. Промяната идва рязко. Започваш да се съмняваш в себе си, в другите, в посоката на живота си, в думите, в разбирането за правилно и неправилно, за истинско и илюзионно, за успех и за провал...
И крача все по-бързо из галактиката, без да виждам, че всъщност се въртя в кръг. Мислите ми стигат само там, откъдето са започнали. Те водят своето начало от място, което дори не съм виждала, но знам че съществува някъде вътре в мен, между дробовете, сърцето и стомаха, където е скрита някаква безкрайност, създаваща трусове само при образа на нещо истинско и желано. Ако се погледна отстрани, сигурно ще видя само кълбо от нерви, търкалящо се по пътя на живота. Нямам време и бързам, бързам, гоня самата себе си. Ще се настигна все някога...