*За прегръдките и теб*

Връщам се назад. Съвсем леко, когато моята любима топла прегръдка сякаш реши да изпрати за сбогом една от най-хубавите години. Реши да отбележи колко много е получила, колко бързо времето минава и колко незаличими спомени е натрупала върху себе си.
Навън беше мрачно(любимото), точно като по поръчка за мен и за прегръдката.
Стискаше силно(тя никога не прекалява, сякаш знае как), точно толкова, колкото да покаже обичта, която може да побере за мен и споделените моменти. Върна ме още назад...
Когато ме посрещаше в някоя зимна вечер, за да ме стопли. Когато ме слушаше на чаша кафе, когато ме усмихваше и натъжаваше, когато ме подкрепяше и утешаваше. Посрещаше ме сутрин, за да споделим закуската, разхождаше се с мен, за да опознаем света, отговорно чакаше и се съгласяваше(дори когато не беше съвсем сигурна в правотата ми), спираше за миг, за да покаже че и пука.
За нея...
За прегръдката бих разказвала непрестанно и все ще бъде недостатъчно.
Не знам дали сте чували, но те са като малки съкровищници със спомени. Връщат те там, където ти е било топло и сигурно.
Дават всичко, от което имаш нужда.
Не това, което искаш (защото то не винаги е най-доброто).
Не това, което им е удобно (защото за теб, те преодоляват себе си).
Не това, което си очаквал (защото винаги ще се стараят за повече).
Искам да ви разкажа за празника на прегръдките, за хилядите усмивки, които ми се ще да им върна тъпкано, за очите, които приютяват, за обичта, за думите и вярата.
А прегръдките са равни на приятелство, приятелството на семейство.
ТО е всичко.
Това е всичко.
...и едно благодаря.
                                                                        *Хиляди щастливи прегръдки за моята прегръдка*

flashback

Всичко в този живот става по най-неочаквания начин. Даже спомените удрят безпощадно, но тя им беше свикнала. И на болката, и на музиката, и на снимките. След фаталния удар на отровата, лесно се намира противодействие. Сценариите не са това което бяха. Остана само миналото, заключено под многото врати на нейното "никога повече".

В главата ми са само бури, дъждове и пак порой, а в душата тихо. Точно както обичам, притъмнено и замълчано. Малко преди стихията да се разгърне шумно и да остави улиците пусти. Затишие пред буря, как обичам. Думите ми стават излишни, сан резон, затова мълча. Паля свещи, втривам лавандулово масло по кожата си, попивам себе си и влагата във въздуха - ритуали за живот. Часовниковите стрелки не спират за никого и не винаги е есен(колкото и да я обичам), така че ще остана тук.
в моето завинаги.

Отново е септември, love.

Вива ла вида

Coldplay разтърсват стените на стаята ми, аз подскачам и се освобождавам от всяка зависимост.
От всичко старо, от всичко ново и.. е, нямам нищо синьо. Отдавна държа стаята си празна, за да е по-лесно за хората да излизат, както са влезли. Само книги, списания  и различните нюанси на червеното в лаковете ми. Часовници, планове, графици, точност, премерена до последната секунда, за да знам. Обичам да се самозадържам в заблудата, че мога да предвидя всичко, дори когато нищо не зная. Все едно. По-свободна и щастлива не съм била... от векове.
Нищо, затова пък Chris Martin знае. Знае, че съм тръгнала по violet hill-а на мечтите си, а за моите green eyes - every teardrop is a waterfall.
Нищо по-малко от paradise.
Май Год, като умирам, искам за саундтрак музиката на тия момчета. Толкоз.

Не, че нещо, но...

Прекалено много обич губим някъде измежду времето, много хора из безбройните промени, пристигания и заминавания. И не, че нещо в този свят е незаменимо, но...
дали сбогуването заменя нещо в нас?
Чудя се колко по-различна съм станала от преди, каква ще бъда утре, какво ще имам занапред. След последните допири, последните срещи в последните топли вечери, вече се почувствах друга. Непозната, дори за себе си. Преоткривам все по-неочаквани страни, докато разбирам...
Оставяме животите си да текат измежду пръстите, а там, дълбоко, с многото прах и изминати разстояния, пропадат и хората. С тях изчезват спомените, думите, обичта с която някога сме ги докосвали, избледняват снимките, докато паметта ни не направи от обичаните - непознати. Хора, с които може би, някой ден, някога, отново.. ще разменим само поглед, дума, неловко мълчание, замаскирана зад усмивка тъга. И толкова. И не, че нещо, но...
никой не е незаменим. и нищо, да, така е.
Вятърът отнася всичко от шепите, заличава всяка следа.
Но...
с това заменя нещо в мен.

No man's land

Склонна съм към саморазрушение, но не онова познатото - друго, истинско и фатално. Физическата болка мога да слея с емоционалната, да затанцуват в прегръдка, търсейки посока към перфекционизма. Способна съм да взривя всеки атом, да изтръгна и последната частица живот, когато считам, че е нужно. Нравът ми става опасен за тялото и вече имам чувството, че не си принадлежа. Ничия съм, може би и затова не можеш да ме направляваш.

Няма по-силна омраза от тази към себе си.

За хората и "Малкият принц"

Мога да създам цяла епопея за общуването. И за хората.
В пика на работния ден, мозъкът ми изпада в нирвана. Просто затихва. Някак успявам да игнорирам излишните шумове, сноването на хората около мен и непрестанното ровене в дребните проблеми. Е, не мога.
Стигнах до невероятно умозаключение - не мога да съм непрестанно сред хора. Винаги съм знаела, че общуването води до перманентна загуба на време и на себе си. Имам предвид това постоянното, нестабилно и нездравословно говорене. Ежедневието разкъсва тялото и мислите ти на парчета. Многото хора също. В един момент, някъде между семейството и другите, установяваш, че си сам. завинаги.
И зная, че вечността е относителна, точно както самотата, но от многото ми сблъсъци с хората, все оставам разочарована.
Едни решават да крадат от теб (било то живот, любов или самоличност), други задават хиляди въпроси, искат да те имат, да те няма, да даваш, да правиш, да си (някой/никой). Всички искат теб. На поднос. Лешоядите грабят без да избират. Любовите, приятелите, непознатите, хората с маски, безличните...
За тях.
Иска ми се да остана чиста, незавзета, а понякога неразбрала този свят. Иска ми се да ви цитирам "Малкият принц" докато не разберете всичките му смисли и не пожелаете да промените себе си. Но не мога.
И само слагам знак за опасност, за внимание и отговорност. Пък вие си знаете...
"Опитомяването" не е за всички и определено не е за мен.

не така

Иде ми да затанцувам, насред нищото. Ей така, да си потъпча болката и да си пилея и без това недостатъчното време.
Напоследък чувам само упреци. Онзи ден нещо рязко ме заболя отдясно, когато майка ми изкрещя едно голямо "порасни". Ами, да, почти на двайсет съм и не ми се расте. Връща ми се назад. Твърде дълго и от рано бях пораснала. Тогава, когато чуждите животи бяха в разцвета на най-безгрижните години, на мен ми се наложи да бъда голяма. Сега си мисля, че наваксвам. Нищо, само аз си зная, колко си го заслужавам. И танцувам, сама, върху проблемите си, в стаята от детството, където всеки упрек ми се връща тройно с времето.
Майната им на всички. Ще си пея, докато скоро отново не ми се наложи да съм друга. Алиса не може вечно да е силната страна.
Лека нощ и нали знаете... why so serious?
Конецът на живота ни и без това се къса неочаквано бързо.

по пантофи

Най-обичам да е есен.
Да тъпча гроздето, което ще подари кървавия цвят на виното. Да ми стане студено, да се завия с любимия шал, да отворя тефтера, да затворя вратите, да заспя. Под шума на ударите на дъждовната вода в асфалта. Да е тихо искам, да е ново. Предпразнично, размечтано, домашно, по пантофи. Да замирише на лютеница, на какао, на ароматни свещи и листа. Преродено под златистата шума, в очакване на края. Не усещам как времето ми е изплъзва, а годините сякаш изчезват заедно с поредното изпито горещо кафе.
Гоня лятото, защото отварям вратите на дома си само и единствено за есента.

назад

Нищо не пасва по-добре на предесенните нощи като Norah Jones и ароматът на жасмин в стаята.
Бях забравила какво е да си крадеш време за мечти и музика. Не осъзнавах колко залостена бях от живота, докато не дойдох тук. У дома. И отново започнах да рисувам.
Най-накрая.
Чувствам се себе си.

инструкции(те ми) за употреба

Моля те. Моля...
просто оценявай това, което имаш до себе си, преди да е изчезнало. При най-малки съмнения за неизправност в системата - подложи се на проверка от собствената съвест. И чувства.
Защото животът е кратък. Губим хора и вещи по пътя си, които после се обръщаме да търсим из разпилените спомени на миналото.
Но не всичко се връща (даже повечето неща остават само в паметта).
Колко "чак сега ли" си позволи да чуеш? Колко съжаление събра в сърцето? Колко пъти се обърна напразно, за да подадеш ръка, осъзнавайки загубата? Колко думи забрави да изречеш и колко прегръдки да подариш?
Използвай преди посочения срок на годност. Времето ВИНАГИ е малко. И винаги късното е твърде късно. Оценявай ме СЕГА.

Слагам знак за обратимост.

Вярвам, че за всичко си има място, време и хора.
Всичко е точно. Навреме, безпогрешно, причинно-следствено, кармично.
Има ЗАЩО, дори и без да питам, знам.
Защо? Защото не беше. Не вярвах, упорствах сляпо и се изгорих.
Лавата, с която животът залива всичко в себе си, помита всеки смисъл, който е ограничавал малкото ти съзнание.

А причини винаги има...
Има защо да обичаш. Иначе как щеше да знаеш колко мазохистична е всъщност личността?
Има защо да се доверяваш. Иначе как щеше да разбереш колко точно място има по гърба ти, за остриетата на обичаните?
Има защо да се прицелваш. Иначе как би разбрал колко далече е твоето "нависоко"?
Има защо да бързаш. Нали щеше да съжаляваш за изпуснатото време?
Има защо да искаш. Иначе как би определил цялото?
Има защо да даваш. Защото само така би получил.
Има защо да живееш. Иначе как щеше спокойно да умреш?
Причини винаги има. Зависи колко надълбоко ще ги потърсиш.
Хора се появяват, за да дадат старта на новото ти начало или подарят прегръдка за поредния край.

Все едно.
Тази вечер ми е благодарно.
Благодарно и спокойно. Всъщност такова, каквото не е било от много време насам.
Намерих си причините.
Викам му карма.

P.S. Нещо като благодаря на парченцата, които сглобяват мечти. Независимо дали го осъзнават. (: