петък, декември 30, 2011

Не-новогодишно

По-леко ми е без преосмисляне
по-лесно ми е без планове
по-щастлива съм свободна
по-добре ми е другаде (засега)
по-разбираемо ми е след (всичко)
по-тъжно ми е (от преди)
по-тясно ми е сърцето
по-широки са ми възгледите
по-различно ще е бъдещето
по-смислено е без изпращане
                                          на 2011
                       и без пожелаване
                                          за 2012
  И без това ме научиха на един урок - много внимателно си пожелавайте и тихо шептете, обмисляйте всяка дума и не пришпорвайте съдбата.
                                           Джъст лет ит би.

четвъртък, декември 29, 2011

Безсмислено е

да се заграждаме с отрицания и да търсим виновни. Някои неща са начертани по небето по-дълбоко от пътя на птиците, по-сигурно от изгрева и залеза и по-ярко от всеки пронизващ го слънчев лъч.
Някои неща са сигурни, от тези, които просто знаеш. Перманентни, незаличими от време и пространство. Не ме питай как и защо, не зная, и не трябва. Само животът ще ни покаже.

сряда, декември 28, 2011

Липсват ми няколко части -
едната от моята кръв, където корените ми са се вплели в миналото, където всичко ми е като сън, който понякога се връща, само за да ми преобърне стомаха.
другата е от крилата на пеперудите, които някога живееха в тялото ми. Нямат цветове, останаха празни и незабележими, и спряха да летят.
третата е от всичките хормони на щастие, убеденост и вяра, която чакам да се съживи.
Колко много парчета от пъзела ми се изгубиха.

понеделник, декември 26, 2011

Sugar sky


Защото дъгата мечтаеше за слънце, така както морето за брега и щастието за тъга.
Затова гонеше дъжда, тичаше след него неуморно, правеше мостове към небето, по което птиците танцуват, носеше му цветове като на захарен памук през пролетта, като на огън, земя и вода. Подаряваше му лято през ноември и се целеше право в звездите. Превръщаше се в чудо за секунди, само за да впечатли дъжда.

Въпреки това само секунди преди да се превърнат в цяло, той си отиваше.

неделя, декември 25, 2011

По жицата

По тънката жица живот са накацали толкова много врабци, толкова много прашинки, изваляли са се толкова дъждовни облаци донесени от съдбата. Колко лесно се губи всичко измежду небето и земята. Птичка от детството, от първата коледна елха, от сиропа за гърло, първият първи учебен ден, прашните улици лятото, броенето на звездите, умората от тичането до дома след това, вкусът на млякото с какао, от онова истинското.. като чувството за сигурност, което те обземаше, а после кафето с приятели, отговорността, пристигат любови, после заминават, а семейството остава. Работа, мечти, цели в забързаното време, постижения. Умора.
По пътя на жиците, следваш света. Въртиш се заедно с него и се опитваш да придобиеш смисъл. Докато не достигнеш до самия край и не осъзнаеш, че всъщност нищо не остава. Колкото и думи да изкажеш, колкото и облаци да се извалят, колкото и неща да си запазил за себе си.
Всичко губи придобития си смисъл, за да останеш ти. Само сърце препълнено със спомени и сетива, които ги възвръщат.
Така и не разбрах защо обичам всичко, което времето лесно отнема.

събота, декември 24, 2011

"Животът е мусака -

каза Тея - много е банален, но е приятен".
И така за секунди оправда всички тривиални сценарии, с които съм се сблъсквала. That's right, been there, done that. Нищо, че някои изглеждаха фрапиращи, какво от това? И мечтаенето, детството, изоставянето, обичането, любовта, щастието, нещастието, насилието, смехът.. и те се оправдаха. Станаха леки, крехки, беззащитни и далеч неопределящи какво ще бъде. Виждала съм хиляди истории, какво по-неочаквано може да стане? Това е само живот.
С неподчинението си на емоциите - така, мисля, ставаш свободен. И нещата се нареждат като домино (съдбата и тя), без излишни драми.
Два часа и двадесет и една минути преди голямото пожелаване и магиите, аз си пожелавам случване. Независимо от посоката, в която плочките ще падат.
Защото не винаги всичко е идеално, а дори и да беше - не всичко перфектно носи щастие.

петък, декември 23, 2011

Колко още

ще си позволя да напусна и колко още ще имам сили да залича? Тръгвала съм си от много места, от също толкова съм и бягала, и всеки път дъждът затривал ми е следите, точно все едно не съм била. Нямало ме е, никога не се и връщам. Четох, че за да си истински щастлив, трябва да си позволиш. Трябва да излезеш от зоната на собствения комфорт - ето тогава се движиш. А аз отдавна нямам комфортна зона - само спирки, само път и не зная кога ще пристигна. Животът ме замерва с нови възможности, като дъждовен облак, а аз седя под него, със здраво сгънат чадър и широко разгърнато сърце. И се питам дали стига. Кога стига?
И кога пристигам аз?

вторник, декември 20, 2011

Инстинкт за оцеляване

Ако стените можеха да говорят,
вероятно вечно щяха да тъжат.
И ако можеха да говорят,
щяха да разкажат за неща, които не желая да чувам,
за думи, в които не бих повярвала,
за хора, които предават,
за минало, което е надвиснало над покрива ми като сянка.
Щяха също да кажат колко много прах се трупа с времето върху неща,
които някога са ни правели щастливи
и биха отново, ако имахме време.
Ако стените ми можеха да говорят,
биха предпочели с мен да мълчат.
За случилото се и неосъщественото,
за мен, него, тях и всички други,
които са били или ще са.
За нещата, които не искам да знам или помня.
Ако стените ти можеха да говорят,
щяха да ме предупредят.
Но не могат.
Затова вярвам само в безпогрешността на инстинктите си.

понеделник, декември 19, 2011

Следващ урок:

Не е задължително за някой да си началото и края на света. Даже когато тези две локации имат за център сърдечния ти мускул, отразяващ се право в човешкия образ на горепосоченото неопределително местоимение.

неделя, декември 18, 2011

Професия бъдеще

Женските ми хормони пируват и започнах да мисля в бъдеще време за далечни години. Колко малко му трябва на човек - само пример и инстинкти от природата. Представих си го работещ на две места - осем часа с идеално изгладен костюм, в банка например и целодневно родител. Повече от двадесет и четири часа в денонощието любовник, през уикендите водопроводчик или личен туристически гид. От време на време с куфар - посрещан и изпращан, монотонността е лошо нещо. Навиците също. Силен - но не прекалено, споделящ и мълчалив, откровен и потаен, леко намръщен, достатъчно идентичен, но със своите разлики. От всичко по малко, за да осъзнаеш, че си заслужава да го задържиш, но не и да го оковаваш.
А другите са много, рибата в морето само чака, даже и без стръв, но защо ми е, когато имам него? Принцът мечта - с кон, дворец и всички екстри - истинска идилия.
Но поуката остава само, че приказки-реалност няма, според чуждите думи е лесно, бъдеще не се строи от днес и винаги излиза друго.
Всичко с времето, мястото и съдбата си.

петък, декември 16, 2011

Писмото

Искам да ме научиш
да не прощавам дву(и много)личието
да прощавам обидите
да не чувам, а само да слушам
защото е далеч по-лесно,
когато ушите ти пропускат
ударите, нанасяни от тълпа съставена
от еднакви, комплексирани и завистливи
Айнщайн каза, че глупостта е безкрайна
аз му казвам - колко много си пропуснал,
далеч повече са ни пороците.
Хората са просто устроени същества
далеч по-низки от животните
"когато друг има(или Е), то и аз СЪМ или ще имам!"
иначе всеки различен е надолу по веригата,
нали така?
И се чудя какво му липсва на този свят,
а то било разбиране.
Та, по дяволите, ако не те мен,
нека поне аз тях разбера.
Ако не и това - научи ме да нямам очи за грозното,
да нямам уши за лошото,
да нямам място в сърцето за обидите,
да не мога да съм като тях -
да не ставам празна отвътре,
да не съм безцелна,
да не съществувам, а да живея.
Научи ме как
да не мразя толкова глупостта,

да приемам, че някои неща на този свят трудно се променят,
                                                                           Много ли ти се струва за Коледа?
                                                                          

четвъртък, декември 15, 2011

сряда, декември 14, 2011

Друго е

Напиши, заяви на всеослушание, не трябва да те е страх от неща, от които очевидно не се срамуваш. Друго е, когато истините се превърнат в статус. За разлика от тях обаче, отношенията не могат. И колкото и да променяш или криеш реалността, тя те дебне, захвърля по теб спомените, които така упорито отричаш. А отрицанието е процес, в който твоите умения са недостижими. Даже в прикритото аз има купища лъжи, а под тях лежи кротко завитата истина.
За звездите, пътят на галактиката в топлата нощ на август, за ваниловият сладолед и тежестта на въздуха. За мостовете, птичият поглед над светлините и сладостта на думите.
За всичките закъснели "беше" и "трябваше".
Но не бе и най-вероятно не е трябвало.

  Boire pour la soif, je ne sais pas
ce qui de nous deux restera..

вторник, декември 13, 2011

Малко повече

от всичко останало боли и това, да триеш материалното на спомените. Не мога да преброя пътите, в които опитвах, честно, наистина давах всичко от себе си, но в края на деня просто забравях. А съдбата толкова рядко ме подсеща да унищожавам близко минало. Не всички ненужни вещи се изхвърлят лесно. За добро или лошо - все едно. И днес забравих да го залича.

понеделник, декември 12, 2011

Каква ме прави

животът, зная само аз. Казваш, че след толкова години, хората не се променят, трудно става и ти вярвам. 


Да, така е, но
какво крия зад примерността
слабия алкохол
и тихия поглед,
идеално изрисуван
с тънка линия,
леко нетактичен
и прикрит,
зная само аз и
никой друг
така и не успя
да разчете.

събота, декември 10, 2011

Стъпки


Чух как подът под вратата ми проскърца. Застоялите прашинки затанцуваха, тялото изтръпна в очакване и нахлу студено течение. Усеща се с всяка фибра, нищо че вече затишията се превръщат в често явление. Докато разгръщам атласа с галактики, които ме чакат, продължавам да мисля за невъзможното и колко много всъщност мога. Искам да си татуирам свобода, за да може мастилото да изсъхне по кожата ми, да се слее с нея в едно и да ми придаде всичките си значения. Свобода на мисъл, действие, на избор, всичко. Стъпките, чиито шум улавям, са на съдбата, която толкова бързаше да ме настигне. А аз не чакам, понеже щастието ми не е по пътя - противно на тривиалността, а се крие из някоя спирка на картата ми. След толкова време разбирам, че именно логиката се потиска, а заедно с нея - всичко сигурно и познато, докато не се осмелиш да потеглиш по маршрута на сърцето си и да пристигнеш там, където винаги си знаел, че ще бъдеш.

петък, декември 09, 2011

Bloody Hell



This is it.
Even better - destiny is calling.

безповодно

Искам да изрисувам стените с часовници, да изпадна в безвремие, да прескоча сега.
Защото най-много мразя да се връщам и да тъпча на болното, така минавам през пречистеното от времето и оставям следи. Всичко горчиво се е утаило на дъното на сърцето ми, чакайки само подводни течения.

четвъртък, декември 08, 2011

Докато се учих

докато се учих да дишам, се научих на инстинкти
докато се учих да ходя, се учих, че мога да падам
докато се учих да ставам, разбирах, че времето лекува
докато се учих да уча, откривах, че много не знам
докато се учих да бъда, видях колко мога да съм
докато се учих да обичам, разбрах, че не съм безсърдечна
докато се учих да давам, приех, че не всичко се връща
докато се учих да рискувам, научих, че грешки стават
после се учих да поправям и открих, че всичко е възможно
сега се уча да вярвам, а в това число да броя и себе си
и се уча да чакам, а това ми е най-трудно
едно не научих - да лъжа,
а моралът е станал порок.
И това ще науча, може би още е рано.

вторник, декември 06, 2011

И чаените рози прецъфтяват

Утрините на декември носят със себе си мирис на билков чай и сладко от смокини. Някъде по блясъка на чашата си за кафе открих да живее нарисуван спомен от детството. Чух как порцелановият чайник, разкрасен с чаени рози, кънти в съзнанието ми и усетих тялото си да изстива. Чух думи, чиято мъдрост изпусках и изживях часове, които е невъзможно едно дете да оцени. Обвинявам живота за всичко това, той така е устроен - разбираш колко ти е важно да е топло отвътре, студено навън, през прозореца да надничат преспите сняг, дните да са безгрижни и семейството заедно, чаените рози да не прецъфтяват и часовникът да спре. Завинаги.
А после порастваш и си мислиш, загледан в отраженията на пустото.
Иска ми се да говорех, докато беше време, да разбирах и прегръщах по-добре. Но защо сега и значи ли, че не обичах повече? Виждам купищата думи и показност на чувства, липси, чиито дупки биват запълнени с едно изречение и не знам къде е грешката - в мен ли, в тях ли, и защо казаното, трябва да е задължително по-силно от премълчаното?
Зная само, че ме разбираше и знаеше, че обичта ми не се изразяваше в думи, така е и сега с всички други, даже далеч по-чужди, само в очите ми се отразява истината. И ако са като теб, и ме познават, и другите ще знаят, че не говоря, аз мълча и помня - чувствата така ги изразявам.

понеделник, декември 05, 2011

Life happens

Неправилното можеш да видиш само и единствено, когато ти се покаже като отражение в огледалото, когато яркият лъч светлина те заслепи, а за поправяне е късно.
Предполагам, така се завъртат нещата
и затова
те видях,
видях и себе си,
за да разбера неловкостта
ми бяха нужни двете гледни точки, опорни на едната ос от чувства
видях как се разместват и всичко рухна
не от нежелание, а от непохватност
донякъде и дозата лъжи,
не съжалявай, може би след време...
...а ако не - то в друг живот.

четвъртък, декември 01, 2011

Малко по малко

започвам да свиквам с мисълта, че принадлежа. Някъде.
Но за да стигна, трябва първо да съм тук. Има места, на чиято територия виждаш себе си, а има и такива, на която ти се иска да бъдеш. Разликата е от тук, до небето и обратно. Осъзнах го, макар и малко късно, и сега позволявам на влажния морски въздух да прониква в тялото ми. Над 1000 hPa и 75% влажност. Тук винаги ти се струва с една идея по-студено, по-тежко, по-трудно за дишане. Продължавам да повтарям "и това ще премине" като мантра, иска ми се да вярвам в топлото време. Обичам дъждовете, но ми е нужно да съм другаде, ето защо ги заменям за нов живот.
Прогнозата все си остава същата, до пролетта. А междувременно, ще се опитам да стопля тялото и душата си.

сряда, ноември 30, 2011

360 градуса по скалата на Живота:

"Тъмнина. Пълна. Плътна. Сън. Събуждаш се и се оказва, че си се родил. Някъде. Някакси. Тук! Точно тук. Тук, на едно трудно за живеене място. Всяко място е трудно за живеене. Въртиш се в кръг. Около себе си. Бавно. Мнооого бавно. Животът ти минава покрай теб. Всяко движение го променя, всеки жест, всеки поглед, всяка тъга, усмивка, сълза… го правят нов, различен, друг… Една крачка и си в него. В центъра му. Светът се върти около теб.

Едно движение и си вън. Светът продължава без теб. Вървиш. Напред. Назад. Бързаш. Много бързаш. Тичаш. За да забравиш, че си жив. За да забравиш да си спомниш, че си забравил да усещаш, да намираш, да откриваш, да изследваш.

Сблъсък. Спираш. Слушаш. Гледаш. Намираш. Откриваш. Чувстваш. Забравяш, че си забравил да чувстваш. Чувстваш отново. Отново си ти. Ти? Кой? Кой си ти? Различен? Еднакъв? С кого? От кога? Къде? Защо?

Знаеш. Светът не продължава без теб. Цветовете изчезват всеки път, когато затвориш очи. Чувствата изчезват всеки път, когато затвориш сърцето си. Топлината изчезва всеки път, когато стиснеш юмрук. Светът си ти. Жив си когато си буден за него.
Понякога трябва…

Да затвориш очи, за да видиш.
Да замълчиш, за да кажеш.
Да избягаш, за да се върнеш.
Да се изгубиш, за да се намериш.
Да паднеш, за да станеш.
Да спреш да мислиш, за да осъзнаеш.
Да спреш да търсиш, за да откриеш.
Да спреш, за да продължиш.

Да спреш, за да се огледаш. Наоколо. Хубаво. На 360 градуса. Бавно. Много бавно.
За да чуеш отново крясъка на водата, когато плуваш в нея, писъка на тревата, когато тичаш бос по нея, грохота на черупката, когато излиза птиче от яйцето, ударите на сърцето на новороденото…

И да си спомниш важните неща, истинските неща.
Тези, които те направиха жив.
Тези, заради които още си.

Дишай и помни!"

вторник, ноември 29, 2011

DNA

Най-лесният начин да забравиш за своята болка, е да причиняват такава на другата част от теб.
Това си казах и видях как преодолявам себе си. Простият механизъм на природата.
Действа и когато си на десет, и когато си на двайсет. Спомените лесно си прокарват път и излизат на повърхността по-живи от всякога, за да ти покажат как да защитаваш.
Защото знаеш, че плътта не се разделя, кръвта също.
Единствената причина да забравиш инстинктите за самосъхранение, е за да спасиш част от себе си. В друг.

събота, ноември 26, 2011

Безсилно ми е

Днес написах двайсет с цифри, в документ. Нищо, че бе стар и деветнадесет надничаше отгоре. Смейте се, странно звучи, на мен ми се плаче. И ако можех да събера поне малко, четвърт(колкото изминалото на живота ми) от спомените, щях. Щях да ги завържа здраво, да им сложа надпис лично, а после да ги оставя да прашасат. Нека, поне така, не и да ги оставя да си отидат.
Но не мога.
Не мога, а само седя и гледам как всичко изтича през шепите, прах, пепел и пръст в едно. Гледам чуждите животи да си тръгват, времето да лети, кожата ми да се пропива с мириса на старост и минало, стаите вече са студени и празни.
Трябват ми повече часове в денонощието, повече дни в годината и повече въздух в дробовете.
Но нямам нищо от тях.
Ето затова не мога.
И повече горчи, отколкото е сладко. Защо никой не предупреди?

четвъртък, ноември 24, 2011

Не ми проговаряй, защото


Обичам да е тихо и искам да мълча. Искам да не ми говорят също, защото думите отдавна не значат нищо. Без излишен шум, животът се приема по-леко. Без призраци от миналото и сбогувания наново. Защо ни е спомените да се връщат?

сряда, ноември 23, 2011

Едно ще кажа -

хората са слепи за сълзи, които не се виждат и глухи, за неми викове.
Само кръвта разпознава болката на кръвта си и чува плача.
Никой няма да разбере, когато плачеш от гордост, от щастие, от самота, от несбъднатост, несправедливост, отчаяние, яд, съжаление, тежест.
Вижда се само тъгата, а тя е така прозрачен слой - покрива дълбокото на душата и ти дава ледената обвивка, без която не би оцелял.

вторник, ноември 22, 2011

За напомняне


Сърцето ми трепти с честотата на мечтите си и колкото и да се мъча да го спра, механизмът се задейства бързо. Едно разбрах до двайсет - можеш да пречупиш всичките си разбирания през призмата на живота и отново няма да си сгрешил. Не съществуват твърдо определени граници на ценности, цветове, хора, чувства. Очите ни виждат само това, което могат и само от страната, която за тях е осветена.
А всичко си има своето затъмнение, друга страна, друга истина.
Разбрах, че не мога да съдя и да ме съдят. Че обичам както си знам, докато мен ме обичат иначе. Че мога да вярвам безусловно в промяната, в "това също ще мине". Че кривото, не винаги е грешно, и посоката - не винаги точна. Че грешки стават, но не ме правят по-лоша, просто ме учат.
Разбрах че ме чака път.
И не трябва да бързам.
Пред прага ми часовникът тиктака
не ми се чака даже до разсъмване.
И утре, някъде сред самотата
отново ще си пожелая
сбъдване.

неделя, ноември 20, 2011

Black'n'white

Тези дни, разни хора не спират да тъпчат с крака гордостта ми, а други - честността.
Питам се колко процента от човешката душа е зло и как се провокира. Единственото, което изтръгвам от болното си тяло обаче, е едно "не мога повече" с голяма въздишка и кихане между думите.
После ме удари споменът за сутрин, в която трябваше да ходя в Бъкстон на фризьор и докато чаках в едно кафене, с телефон в едната ръка, другата ровеше из чантата, а зъбите ми се мъчеха да разкъсат пакетче със захар, барманът се втурна право към мен, скъса хартийката с кафевите кристалчета, пусна ги в латето ми и го разбърка. Каза "Нека Ви помогна, госпожице." и се отдалечи. Нищо. Нищо и никаква помощ, която обаче остави зелените ми очи широко отворени и накара трапчинките по бузите ми да се появят.
Месец по-късно, мил фотограф се съгласи да ми направи професионални снимки. Просто ей така. Някой ден децата ще ги гледат. Сбъдна една от малките ми мечти, но тихо, той не знае. Още добро.
Сутринта през юли, докато бързах за работа, точно до подлеза на метрото, едно момче се обърна, каза "Красива, добро утро. Ти го направи такова." и продължи по пътя си. Лесно казано. А колко утрини нататък ме усмихваше слънцето на същото място.
Прегръдката ми дари надежда, докато не вярвах в себе си, стопи ледовете около сърцето ми и даде причини. Тъкмо това, от което имах нужда.
Седмица по-късно моето всичко ми преподаде горчиви уроци за доверие и чувства. Благодарих му, иначе как бих живяла без тях. Само такива истини ни удрят шамар, сочещ към реалността.
Още една седмица измина, за да се върна назад по маршрута на картата, по-несигурна от всякога. Думите на Мария ме върнаха в себе си и ме покриха с вяра. Поредната помощ.
След нея последва и прошката, а после дойде и надеждата.
И сега научих още един от уроците - че няма голямо и малко добро. Не приема физична форма и ограничения в думи.
Доброто идва като наказание, подкрепа, предателство, доверие, помощ, усмивка, всякак. Съдбата ни го хвърля като пясък в очите, докато не се научим да откриваме кристалите сред пепелта.
Разбрах, че можем да сме всякакви, нюансите преобладават и злото е само една от формите, в която бялото на живота ни се превъплъщава.

Та както казах вече, все още имам много да се уча.

петък, ноември 18, 2011

Рисковете на живота

Понякога можеш да загубиш много. Даже да вървиш по стъпките на нищо-губещите, пак рискуваш всичко, поемайки по пътя им. Можеш да се спънеш и да паднеш, да изостанеш или изпревариш, и пак да си сгрешил. Един погрешен ход надясно ще ти коства отношения, усмивки, прегръдки, доверие - хора. И не е страшно ако стане, лошо е ако повторим. Отново и отново, без спънки, без препятствия към злото. Много са ни грешките, а прошката не стига за всички, още повече, когато последната искаме да отредим за себе си. Много вода изтича и думи се изричат, но забравата не идва, докато паметта услужливо се подава през рамото, съзерцавайки ни в огледалото.
С часовници не си служа да следя времето, а да измервам живота си, защото то е безкрайно, а Той - лимитиран.
Затова бързам така, трябва да намеря повече прошка, като последната - задължително да запазя за себе си. Искам... търся.

четвъртък, ноември 17, 2011

Успоредни прави

Не преставам да им крещя, че ако обичаш нещо, ако ще гориш, то е ярко, плътно, постоянно. Ще е с формата на осмица, шрифт в bold, без въпроси и очаквания. Време има за всичко, идва точно на място, никога по-рано или насилено. Любов не се предизвиква, нито туши, колкото и дълго да тлее. Желанието и то.
А времената с тях ми се разделят, не пресичат, в едно такова няма-да-го-бъде, колкото и да ме искат ще се дърпам, просто не му е времето.
На никой и нищо - само на мен.
Очите ми търсят друга земя.

Discipline

Едно не се научих - на обичта, че се отвръща с обич. Че в чуждите очи се вярва, а във влюбените още повече. Думите не са окови, взимат се назад и не тежат както аз си ги претеглям, поне така твърдят и затова..
тепърва ще дресирам сърцето си да играе по манежа на чувствата.

вторник, ноември 15, 2011

Numb

Давам себе си, всичко давам, само да получа това което искам и да разбера какво е. Говорят ми в бъдеще, в приказно време, те нали затова са приятелите и влюбените - мечтаят вместо нас. Аз сили за (по)желания нямам. И на ръба на 20 нямам. Нищо.
Само чакам да пристигна в себе си, други ме обичат вместо мен. Отдавна претръпнах откъм чувства, затова оставям чуждите въпроси само с 'да', истинските отговори премълчавам. Летаргията в която изпаднах ми затваря очите, за да не призная монотонността.
Прави са - и това ще мине.

понеделник, ноември 14, 2011

Доверието

е като кула от карти.
колкото и здраво да си построил основата,
една е достатъчна
за да вземе превес тежестта
и всичко градено с времето


лесно ще рухне.
Важно е да не пресичаш прозрачната граница между доверие и наивитет.

неделя, ноември 13, 2011

не сме вечни. толкова.

"Remembering that I'll be dead soon is the most important tool I've ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure - these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart."

На дъното

Ако си имах кутия за мечти, щях да я препълня
с минало и настояще, с малки и гигантски тайни,
щеше да е прашна, скрита, величествено-непокътната.
В нея щяха да се скриват всички потръпвания на миглите ми, всеки затаен сърдечен дъх, за всяка красота. Пласт от пролет, лято, есен, зима, смехът на семейство, топлината на камината, ваниловият сладолед и насъбралият се прах по книгите. Всичко. Дъга от цветове, емоции и чувства.
После бих тръгнала
по пътя към
себе си
и бих се изваляла
до дъното
като дъжд
за да попия
всеки слой живот
и всяко 'искам'.
Ще.

петък, ноември 11, 2011

Все още се уча

Не ме е страх да тръгна по пътя на въжето, което си опънах. Но детето в мен гледа на нещата като на игра, в която победители и победени няма. Останал е да виси във въздуха само въпросът дали ще скъсам финалната лента. Не се замислям много, много, но защо ми е, щом тялото се движи по инерция? Треньорът, заключен в него, ми каза, че съм малка - все още се уча и по-важното е да продължа да вярвам. В себе си.
Повярвах му.

сряда, ноември 09, 2011

What Goes Around...



Лъжите изплуват винаги от най-мръсната кал. От там, където съвестта се дави и кармата се връща.
И се молим.
Нека се помолим за съдба и пътища, които се пресичат. За бъдещо-наказано, минало-свършено и злорадство в усмивката.
Егоизмът може да бъде оправдан. Някога. С чаша твърд алкохол и едно доволно "нали ти казах..".

вторник, ноември 08, 2011

Ден за размисъл

Днес си правя равносметка и мисля в минало време. Нищо че не е годишнина, нито по-специален ден.
Само момент на истини и 'неволно' преоткриване на мръсни тайни.
Мисля само за това, че си излежах присъдата за вярата - отново съм на свобода и за това, че той все още е зад бетонните стени на собствената си съвест. Не всеки преосмисля грешките си.
Казвали са ми, че не могат да ме гледат в очите и да лъжат. Той може всичко.
И беше.
Но ми обявиха амнистия.

понеделник, ноември 07, 2011

Като да гониш вятъра

Най-голямата от всичките истини е тази, че умираме сами.
Без значение с кого и колко сме споделяли, без чужди ръце около торса, но с музика в ума. Сладко-горчиво, трудно за преглъщане и храносмилане. Такива са истините, аксиома. Без право на обжалване, пре-изживяване или оценка. И от всичкото се появява голямото ''защо'' на усилията да не сме сами. Прекарваме цял един живот събирайки следите и прегръдките на другите, обвързваме се по писани и неписани закони, делим на мое-твое-чуждо, докато не поемем последния си дъх в уединение. Точно както сме започнали.
Обезсмислянето на всичките ни смисли се случва, колкото и да затваряме очите си. От страх.
Иронията на живота. На живота и на самотата.

неделя, ноември 06, 2011

Законите на физиката в музика

Пианото под мен не спира, докато съм насочила поглед през прозорците.

Мисля само как цял един живот не побира тоналността на сетивата. До мажор, си минор, легато, стакато, изкачваш се по стълбицата на нюансите и оставяш всяка молекула да попие момента. Били сме енергия, трептим с различна честота, няма материално и безплътно, само вибрации. Кой ще каже къде се намира истината, щом не знаем от какво сме? Но пък знаем, че сме чудо, или пък трептим в такова - наречено живот.
Няма как да преживееш всеки допир на дъждовната вода, потръпването от студа, настръхването на прозрачната си кожа, всеки есенен полъх на канела, тиква и парфюм, няма как да видиш всичко - и пърхането на нечии мигли, и танцът на умиращите листа. Няма как да чуеш всеки детски смях, всеки шум от вятъра и тропот на колела. Но побираш в себе си милиони от тях. Изгряваш и се изваляваш, умираш, и се прераждаш, като чудо. Защото си.
И ще бъдеш.
Жив.

четвъртък, ноември 03, 2011

Малко е късно

за разборки, за сочене с пръст на виновни и невинни, нападатели и жертви. Победители и победени. За съжаление, носталгия, за "трябваше", за оправдания, връщане назад.
За каквито и да е отчети.


Не мислиш ли?

сряда, ноември 02, 2011

За тихата лудост

Има невероятни неща, да. А може би е само едно, но пък е най-невероятното: колко ограничени могат да са хората.
Приехме да сме оградени от закони, оковани от морал и най-страшното - ограничени от собствените си възгледи. И не мога да разбера кое е по-голямото зло - да си тесногръд, или да живееш сред такива?

Обзема ме тихата паника докато се самозасипвам с въпроси, защото аз се рея в безтегловност. Очите ми търсят, но не бързат да открият земя. Чакам обетованото, незавладяното, докато ме обграждат с примирение.
Къде се спира?
Страх ме е да не обтегна твърде много кордата на лудостта и въображението, тя и без това е толкова прозрачна.

вторник, ноември 01, 2011

Welcome home

Ноември се прибира. Чувам стъпките и бурите му отдалече, нали ми е в кръвта.
Най-моят от всичките месеци, с най-сиво-сините небеса, най-златистите листа и най-проливни дъждове.
Ноември. За да покаже колко малко ни остава до старите закани за нови начала. Толкова дълго пътувам, че съм забравила накъде тръгнах. Добре че е големият атлас да ми напомня за многото пътища. Задрасках двупосочните, маркирах трансконтиненталните, обезличих границите, изхвърлих багажа и потеглих към неизвестното. Сърцето ми отдавна не служи за компас.

събота, октомври 29, 2011

Двулицеви сме...

... и черното е в повече. Тъмното в кръвта ни надделява, докато разрухата е най-силното ни оръжие. Срещу нас самите.
И най-важното е бетонът да е здрав, маските сложени, тайните заровени под калта на собствената съвест. За да спим спокойно.

петък, октомври 28, 2011

UNSTAGED


И се вкопчваш в живота. Оставяш се на притеглянето да те улови.
Превръщаш всички нервни окончания в графити, всички сетива в гориво и всички цветове в изкуство.
С всяка секунда времето се съкращава, но нюансите нареждат своя пъзел. Във вечност.

четвъртък, октомври 27, 2011

Като котките

Режа си косата така, както ми се иска да разрежа кълбото от емоции, което ме преследва. Вече свикнах с промените. Съвсем безпроблемно и по инерция се преобърнах отвътре-навън, с опакото гледам на света и той в мене надзърта. Вижда и разгръща всичките ми пластове, цапа с кал безсрамно, докато не оглозга и последното парче гордост.
Тея днес припомни за животите на котките и поуките след падането. Няколко часа по-рано отново ме бутнаха отвисоко. Нищо, то и това ще премине.

Чудя се само колко живота остават на малкото търпение, нали е изчерпаем ресурс. Опитът едва ли пълноценно ще го замени.

На мушка

Няма нищо по-задължаващо от нереципрочното обожание.
От която и страна на копието да се намираш.

понеделник, октомври 24, 2011

Keep it simple

Вали, за да се подготвя.
Вали, за да се пречистя.
Вали, за да се променя.
                          Отново.

Ще си пия чая с мляко(точно както не обичам), а бисквитката ще ми подслажда. Сутрин ще чувам стрелките на часовниците, ще чета ужасно скучен вестник, звукът на телефона ми ще е банален, дрехите ми сиви, само шаловете цветни, ще се смея силно, привечер ще се разхождам покрай Темза и ще се прибирам мокра. Ще си намеря котарак без име и достатъчно големи очила, които да ме пазят от слънчевата светлина и хората. Предпочитам да остана непозната, darling.
Защото знаеш, i'm like the cat here, a no-name slob. We belong to nobody, and nobody belongs to us. We don't even belong to each other.
А може би, някой ден ще му измисля име, но дотогава...
Лондон ще ми пасне идеално.

неделя, октомври 23, 2011

one way street

Понякога ще ти се наложи да изпиташ най-голямото разочарование, когато разбереш, че си бил прав.
Понякога сенките от миналото ще се връщат пред входната врата, ще хвърлят по теб обвинения и въпроси, докато ти се уверяваш, че всички ключалки са здрави, всички врати са залостени и всички стени - бетонни.
Понякога ще крещиш, ще позволяваш на мислите да те разколебават, ще се движиш хаотично, но тялото ти ще се спира.
Тогава и само тогава, ще си разбрал, че някои пътища са по-добре еднопосочни. И че разумът винаги знае.
Миналото трябва да бъде затрито.

Преди ноември.

Започва да става студено.
Разбирам кога идва зимата по очертанията на въздишките си във въздуха.
Само че този път съм чиста, безпосочна, бледа. Като платно на което някой може да изрисува плановете си, всичките си "да"-та, споделените си зими и очакването на празниците още от есента.
Просто този някой се загуби по пътя, а компасът му отказа, докато много други се мъчеха да заемат мястото му. Но аз вярвам единствено на себе си и интуицията. Другите са ми в повече.
Сега имам само една възглавница, топлината под завивките е само моя, а вратата е заключена.
Заспивам в зимен сън и ми е добре.

сряда, октомври 19, 2011

Опасна територия

Бях навсякъде.
Когато ме обичаха, затварях си очите.
Потъвах в себе си, разпръсквах искри и надежди,  подарявах усмивки, тайно поглеждах и ги връщах обратно на земята.
Намразваха ме, обичаха ме, вярваха и пак се обръщах към другата посока.
Когато ме обичаше, отворих прозорците на душата, разгърнах атласа си и го потопих в хормони. Давах, давах всичко, мирисът на плътта ми, зеленото на очите, чувствата запазени само за живота, изтръгнах корените си и го последвах.
И пак бях навсякъде.
Той пак се обърна и си тръгна тихо, незабележимо, точно както е дошъл.
Сега, когато ме обичаш, спри. Не се отгръщай, не преизпълвай дробовете си с надежда, не ме обвързвай с щедростта си, защото винаги след миг ме няма.
Не ме обичай, бях и там, изживяла съм си всичко vice versa.

вторник, октомври 18, 2011

Под мъглата


Ах, ах. Сладко-горчивият привкус на живота, само него не заменям. Не заменям жълтите листа, по които стъпват краката ми, нито пък слънцето, което си прокарва път през есенната мъгла. За топлина, дъжда си не заменям. Нито пък сълзите си за обичта.
Щастието е добре завито под многопластовата обвивка на простотата.

понеделник, октомври 17, 2011

След като си тръгнах,

отпраших толкова високоскоростно и гордо, че сега ме е страх да се обърна. Да се върна. А трябва.
Глупачка, другия път внимателно преглеждай за забравен багаж. Сърцето не търпи завръщания.

петък, октомври 14, 2011

but it won't mean nothing.



Миналото бавно се стопява помежду ни, разтича се по мястото, където му обърнах гръб, впивайки се тихо в земята.
Спокойно наблюдавам как моето някогашно "всичко" се раздава на живота, другаде, на повърхностното, на изборите си, превръщайки се в "нищо".
Липсата не те обзема, когато имат какво да навират в лицето ти, а когато сърцето пожелае. Ревността не надделява в този, дръзнал първи да си тръгне. Точно както обич не се връща там, където някога е горяла.
За любовта няма rewind, щом си я пратил в кошчето.
Тъжно ми е, че съм толкова безчувствена за раната, в която сипвах някога солта.

сряда, октомври 12, 2011

За дупките и вечерта

Само когато нищо не е наред, идвало "вдъхновението". Да, бе, да.
Говори ми се за празнотите. (Иначе всичко е окей.)
За тях и ми се мисли в пет часа, на свечеряване, докато се прибирам, а листата падат върху мен, само за да ми е хубаво. Мисли ми се и когато е станало твърде късно и таксито ме прибира към дома. Тогава най-лесно виждам всичко. Нищо, че светлините на фаровете и уличните лампи замъгляват зрението, нищо, аз пак виждам. Не е любопитство, а тъгуване по случването на живота. Иде ми да го обгърна тоя свят, целия, така както е притихнал посреднощ, да попия от влагата на въздуха и кротко да заспя.
Виждам някой да се прибира след дълъг път, някъде приятели да си говорят, докато кафето сгрява телата им, семейства се прибират след разходка, други заминават някъде. Времето не спира. Почти съм сигурна, че усетих да остарявам с минута, две.
И ме обзема "нищото". Не ми е тягостно, нито пък самотно, а просто празно. Припомних си как никой не ме чака никъде.  Усетих как празнотата ме хвана за рамото и ме обърна към вечерите.
Защото тогава е най-тихо. Показа ми, че дупката е някъде там, когато се прибирам, първа паля светлините на дома и никой, никога не вечеря с мен.
Едно знам - когато дойде време за промяна, ще ми е доста некомфортно. Точно защото:
Празнотите се превръщат в навици.

понеделник, октомври 10, 2011

Via, via, via con me.


Събудих се от шумолене на листа и потропване на дъждовни капки. Пожелах си тишина.
Животът е прост. Много прост. А в това се крие красотата.
Без думи, без звук, само цветове. Може би затова така и не разбрах хората, които носят очила. Не може да скриеш така света от себе си, да му придадеш цвета на стара снимка и безличието на миналото. Живее ми се тук и сега. Затова не нося очила, пия кафето си с мляко, водата със сламка, заравям си пръстите в пакета с ориз, прегръщам рязко и се прибирам боса(само понякога.).
Защото...
Ме има. И няма да ме бъде вечно, затова. Мога да рискувам всичко, нямам си за губене нищо. Простичко и ясно.
А сега заспивам и вали. Пожелавам си дъжд. Точно както тишина.

четвъртък, октомври 06, 2011

Многото думи никога не са "за нищо"

Тук нищо не може да бъде сложено зад маска.
Това място е посетено над шест хиляди пъти. Малко повече от шейсет човека ме следят. Открито. Минимум шест пъти влизам и излизам, безпричинно, ей така, колкото да имитирам дейност на "блогуване". И ставам все по-неразбираема, все по скрита, все по-трудна за четене. Иска ми се да предложа нещо интересно, полезно, практично.. а в същото време давам само думи.
Но всичко в този свят си има значение. А думите са с най-много смисъл. Не са малко. Много са. Всичко даже.
Само толкова ми е нужно, за да запаля газта. Само толкова, за да си тръгна, да остана, да обичам, да се отрека, да се преизпълня с вяра. Да действам.
И докато други вливат думи в мен, аз ще имам какво да кажа. Както на заветните 60, така и на себе си.

Ако това не ви стига, слушайте поне този човек.

вторник, октомври 04, 2011

London calling

И ето, че водите на Темза прииждат, за да залеят душа и тяло, за да приютят, макар и временно. Все още стоя на моста и чакам търпеливо, докато очите ми безчувствено отмерват стрелките на Часовника. Не е моето място и не е моят дом. Но е моята крепост, която ще ме предпази от посредствеността. Вярвам.
И не толкова защото искам, а защото трябва. Казват "остави се на течението". Ще, ще. Остават месеци. Броя и се надявам да се случи. Спасението.
Чакам Темза да ме повлече.

понеделник, октомври 03, 2011

Smoking kills

 
И как ми се иска да беше като с цигарите - никога да не съм те започвала.

петък, септември 23, 2011

*За прегръдките и теб*

Връщам се назад. Съвсем леко, когато моята любима топла прегръдка сякаш реши да изпрати за сбогом една от най-хубавите години. Реши да отбележи колко много е получила, колко бързо времето минава и колко незаличими спомени е натрупала върху себе си.
Навън беше мрачно(любимото), точно като по поръчка за мен и за прегръдката.
Стискаше силно(тя никога не прекалява, сякаш знае как), точно толкова, колкото да покаже обичта, която може да побере за мен и споделените моменти. Върна ме още назад...
Когато ме посрещаше в някоя зимна вечер, за да ме стопли. Когато ме слушаше на чаша кафе, когато ме усмихваше и натъжаваше, когато ме подкрепяше и утешаваше. Посрещаше ме сутрин, за да споделим закуската, разхождаше се с мен, за да опознаем света, отговорно чакаше и се съгласяваше(дори когато не беше съвсем сигурна в правотата ми), спираше за миг, за да покаже че и пука.
За нея...
За прегръдката бих разказвала непрестанно и все ще бъде недостатъчно.
Не знам дали сте чували, но те са като малки съкровищници със спомени. Връщат те там, където ти е било топло и сигурно.
Дават всичко, от което имаш нужда.
Не това, което искаш (защото то не винаги е най-доброто).
Не това, което им е удобно (защото за теб, те преодоляват себе си).
Не това, което си очаквал (защото винаги ще се стараят за повече).
Искам да ви разкажа за празника на прегръдките, за хилядите усмивки, които ми се ще да им върна тъпкано, за очите, които приютяват, за обичта, за думите и вярата.
А прегръдките са равни на приятелство, приятелството на семейство.
ТО е всичко.
Това е всичко.
...и едно благодаря.
                                                                        *Хиляди щастливи прегръдки за моята прегръдка*

четвъртък, септември 22, 2011

flashback


Всичко в този живот става по най-неочаквания начин. Даже спомените удрят безпощадно, но тя им беше свикнала. И на болката, и на музиката, и на снимките. След фаталния удар на отровата, лесно се намира противодействие. Сценариите не са това което бяха. Остана само миналото, заключено под многото врати на нейното "никога повече".
В главата ми са само бури, дъждове и пак порой, а в душата тихо. Точно както обичам, притъмнено и замълчано. Малко преди стихията да се разгърне шумно и да остави улиците пусти. Затишие пред буря, как обичам. Думите ми стават излишни, сан резон, затова мълча. Паля свещи, втривам лавандулово масло по кожата си, попивам себе си и влагата във въздуха - ритуали за живот. Часовниковите стрелки не спират за никого и не винаги е есен(колкото и да я обичам), така че ще остана тук.
в моето завинаги.



Отново е септември, love.

понеделник, септември 19, 2011

Вива ла вида

Coldplay разтърсват стените на стаята ми, аз подскачам и се освобождавам от всяка зависимост.
От всичко старо, от всичко ново и.. е, нямам нищо синьо. Отдавна държа стаята си празна, за да е по-лесно за хората да излизат, както са влезли. Само книги, списания  и различните нюанси на червеното в лаковете ми. Часовници, планове, графици, точност, премерена до последната секунда, за да знам. Обичам да се самозадържам в заблудата, че мога да предвидя всичко, дори когато нищо не зная. Все едно. По-свободна и щастлива не съм била... от векове.
Нищо, затова пък Chris Martin знае. Знае, че съм тръгнала по violet hill-а на мечтите си, а за моите green eyes - every teardrop is a waterfall.
Нищо по-малко от paradise.
Май Год, като умирам, искам за саундтрак музиката на тия момчета. Толкоз.

събота, септември 17, 2011

Не, че нещо, но...

Прекалено много обич губим някъде измежду времето, много хора из безбройните промени, пристигания и заминавания. И не, че нещо в този свят е незаменимо, но...
дали сбогуването заменя нещо в нас?
Чудя се колко по-различна съм станала от преди, каква ще бъда утре, какво ще имам занапред. След последните допири, последните срещи в последните топли вечери, вече се почувствах друга. Непозната, дори за себе си. Преоткривам все по-неочаквани страни, докато разбирам...
Оставяме животите си да текат измежду пръстите, а там, дълбоко, с многото прах и изминати разстояния, пропадат и хората. С тях изчезват спомените, думите, обичта с която някога сме ги докосвали, избледняват снимките, докато паметта ни не направи от обичаните - непознати. Хора, с които може би, някой ден, някога, отново.. ще разменим само поглед, дума, неловко мълчание, замаскирана зад усмивка тъга. И толкова. И не, че нещо, но...
никой не е незаменим. и нищо, да, така е.
Вятърът отнася всичко от шепите, заличава всяка следа.
Но...
с това заменя нещо в мен.

сряда, септември 14, 2011

No man's land

Склонна съм към саморазрушение, но не онова познатото - друго, истинско и фатално. Физическата болка мога да слея с емоционалната, да затанцуват в прегръдка, търсейки посока към перфекционизма. Способна съм да взривя всеки атом, да изтръгна и последната частица живот, когато считам, че е нужно. Нравът ми става опасен за тялото и вече имам чувството, че не си принадлежа. Ничия съм, може би и затова не можеш да ме направляваш.

Няма по-силна омраза от тази към себе си.

вторник, септември 13, 2011

За хората и "Малкият принц"

Мога да създам цяла епопея за общуването. И за хората.
В пика на работния ден, мозъкът ми изпада в нирвана. Просто затихва. Някак успявам да игнорирам излишните шумове, сноването на хората около мен и непрестанното ровене в дребните проблеми. Е, не мога.
Стигнах до невероятно умозаключение - не мога да съм непрестанно сред хора. Винаги съм знаела, че общуването води до перманентна загуба на време и на себе си. Имам предвид това постоянното, нестабилно и нездравословно говорене. Ежедневието разкъсва тялото и мислите ти на парчета. Многото хора също. В един момент, някъде между семейството и другите, установяваш, че си сам. завинаги.
И зная, че вечността е относителна, точно както самотата, но от многото ми сблъсъци с хората, все оставам разочарована.
Едни решават да крадат от теб (било то живот, любов или самоличност), други задават хиляди въпроси, искат да те имат, да те няма, да даваш, да правиш, да си (някой/никой). Всички искат теб. На поднос. Лешоядите грабят без да избират. Любовите, приятелите, непознатите, хората с маски, безличните...
За тях.
Иска ми се да остана чиста, незавзета, а понякога неразбрала този свят. Иска ми се да ви цитирам "Малкият принц" докато не разберете всичките му смисли и не пожелаете да промените себе си. Но не мога.
И само слагам знак за опасност, за внимание и отговорност. Пък вие си знаете...
"Опитомяването" не е за всички и определено не е за мен.

четвъртък, септември 08, 2011

не така



Иде ми да затанцувам, насред нищото. Ей така, да си потъпча болката и да си пилея и без това недостатъчното време.
Напоследък чувам само упреци. Онзи ден нещо рязко ме заболя отдясно, когато майка ми изкрещя едно голямо "порасни". Ами, да, почти на двайсет съм и не ми се расте. Връща ми се назад. Твърде дълго и от рано бях пораснала. Тогава, когато чуждите животи бяха в разцвета на най-безгрижните години, на мен ми се наложи да бъда голяма. Сега си мисля, че наваксвам. Нищо, само аз си зная, колко си го заслужавам. И танцувам, сама, върху проблемите си, в стаята от детството, където всеки упрек ми се връща тройно с времето.
Майната им на всички. Ще си пея, докато скоро отново не ми се наложи да съм друга. Алиса не може вечно да е силната страна.
Лека нощ и нали знаете... why so serious?
Конецът на живота ни и без това се къса неочаквано бързо.

вторник, септември 06, 2011

по пантофи

Най-обичам да е есен.
Да тъпча гроздето, което ще подари кървавия цвят на виното. Да ми стане студено, да се завия с любимия шал, да отворя тефтера, да затворя вратите, да заспя. Под шума на ударите на дъждовната вода в асфалта. Да е тихо искам, да е ново. Предпразнично, размечтано, домашно, по пантофи. Да замирише на лютеница, на какао, на ароматни свещи и листа. Преродено под златистата шума, в очакване на края. Не усещам как времето ми е изплъзва, а годините сякаш изчезват заедно с поредното изпито горещо кафе.
Гоня лятото, защото отварям вратите на дома си само и единствено за есента.